За пръв път с автобус в Берлин
За пръв път с автобус в Берлин
В една книга за пътешественици бях прочел, че да опознаеш нов град и менталитета на хората живеещи в него, трябва да използваш градския му транспорт.
Бях за пръв път в Берлин.
Бях пристигнал преди два часа от София и исках да го разгледам.
Качих се на един автобус в посока центъра, купих си билет от шофьорката и потеглих. Някъде, след като минахме Бранденбургската Врата и стигнахме парламента, автобусът спря и аз реших да сляза.
Предната врата се отвори и хора започнаха да се качват. Задната врата остана затворена. При софийските автобуси от градския транспорт вратите на всяка спирка се отваряха и затваряха и човек можеше да слиза и да се качва, от където и както му е удобно. Заради това си помислих, че шофьорката, около 50 годишна, кокалеста дама с къса, руса коса и изцъклени, светлосини очи, просто е забравила да отвори задната врата и възможно най-учтиво се опитах да ѝ обърна внимание на това. Месец преди това бях завършил с отличие софийската немска гимназия, където германци години наред ме учеха да говоря на езика на Гьоте и Шилер. Беше дошло времето да използвам наученото:
„-Würden Sie bitte so freundlich sein, die hintere Tür aufzumachen?”, обърнах се към шофьорката, изваждайки възможно най-учтивия немски, на който бях способен.
Деляха ни около 4-5 метра разстояние, като между нас имаше редица правостоящи. Заради това изрекох думите достатъчно високо, за да бъда сигурен, че ще стигнат до ушите ѝ. Автобусът беше пълен и въпреки това в него беше учудващо тихо. Имах усещането , че пътуващите ме слушаха внимателно. Хора на различна възраст и от различен пол седяха или стояха наоколо и ме наблюдаваха.
„-DRÜCKEN!” , чух да отговоря тя с властен глас. Преведено на български това значеше „Натиснете!“.
„- Значи, нещо вратата е запряла и трябва да ѝ помогна малко, за да се отвори...“, си помислих.
„Това може да се случи и на излъсканите Мерцедес автобуси в столицата на обединена Германия, а не само на бедните им одъртели унгарски Икарус роднини в Софето!”, опитах се да погледна на ситуацията с чувство за хумор и по този начин да не се оставя да бъда обезсърчен. Натиснах здраво вратата. Тя издаде лек , скърцащ звук, но дори не се помръдна, камо ли да се отвори.
Реших да се обърна отново към шофьорката. Беше така пълно, че щях да създам голяма суматоха, ако тръгнех да се добирам да слизам от предната врата. Събрах цялата си смелост:
„- Задната врата не се отваря. Бихте ли била така любезна да я отворите?!”
В гласа си усетих нотка отчаяние и безпомощност. Бях изпаднал в пълна зависимост от волята на тази непозната за мене жена на това непознато за мене място, а на туй отгоре сякаш от цяла вечност бях в центъра на вниманието на пътуващите в автобуса. Майка ми беше казала на тръгване, че от сега нататък аз ще представям България пред немците и че нямам право да допускам грешки.
За моя неприятна изненада думите ми, изречени след толкова много разсъждения и съпроводени от неприятната миризма на студената ми пот, не предизвикаха никаква реакция. Шофьорката беше вторачила безразлично погледа си в стъклото пред себе си, а от останалите пътници никой не проявяваше видимо интерес към моите намерения. Ако наистина исках да сляза на тая спирка, трябваше да действам бързо. В края на краищата бях пристигнал на тоя ден в Берлин, за да следвам фирмено управление с перспективата да заема ръководна длъжност след това. Бях чел в някакво специализирано списание по икономика , че към качествата на един мениджър спадат способност и радост при взимане на решения и воля за тяхното налагане.
Отърсих се от колебанията и страховете си и изрекох с двойно по-висок глас възможно най-авторитетно и този път без излишни любезности:
„- Вратата не се отваря! Отворете я!”
Всички пътуващи, намиращи се между мене и шофьорката обърнаха погледите си към мене. В автобуса беше тихо, ужасно тихо. Стари и млади мъже и жени ме наблюдаваха мълчаливо. Нямах право на никакъв погрешен ход, а може би вече го бях сторил.
“D-R-Ü-Ü-Ü-Ü--C-K-E-N!!!”
Викът дойде изненадващо и разсече пространството като остър меч. Това мязаше на крясък на някакво екзотично животно. На какво ми напомняше? Беше странен звук, нещо между рев на невротично магаре и лаене на озлобено куче. Беше звук, който идваше сякаш не от гърлото, а от дълбините на тялото на това същество и който накара времето да спре. Идваше от дълбините на тази жена. Не, това не беше обикновена жена. В този момент още не знаех, че берлинските жени и мъже принадлежаха според звуците, които издаваха, към специфичен вид биологични екземпляри , който не можеше да бъде категоризиран така лесно.
Всички пътници очакваха с видим интерес реакцията ми.
„-Добре, пич”, казах си тихо с приятелски тон.
„ ..днес е първия ти ден в Берлин. Тук и без това никой не познаваш и никой не те познава. Дошъл си с намерение да започнеш нов живот. Искаш да следваш бизнес и да станеш мениджър. Мениджърите се радват, като трябва да взимат решения и притежават волята за тяхното налагане. И АКО ЕДНА ШИБАНА ВРАТА НА ЕДИН СКАПАН АВТОБУС НЕ МОЖЕШ ДА ОТВОРИШ, МОЖЕШ ДА СИ ВЗЕМЕШ НАПРАВО САМОЛЕТА И ДА СИ ХОДИШ ПРИ МАМА И ТАТИ ОБРАТНО ОТ ТАМ, ОТ КЪДЕТО СИ ДОШЪЛ!!!”
Събрах всичките си сили. Потърсих опора за краката ми отзад, сложих решително ръцете на вратата отпред и започнах с все сили да я бутам и натискам. Вложих в това цялата жизнена енергия, която ми беше останала. Исках да докажа на всички, че мога да се справя сам. Исках да им докажа, че не случайно бях стигнал до Берлин да следвам сам благодарение на собствените си сили.
„- Сега ще видим, кой кого!”, заканих се дори наум. Вратата се затресе. Аз се тресях също, ама нямах никакво намерение да се предавам…Близо половин милион руснаци бяха ранени и към стотица хиляди бяха загинали при превземането на парламента близо до Бранденбургската Врата, а аз само 50 години по-късно на същото място с една автобусна врата нямаше да се справя. Битката ми продължи около 40 секунди. 40 секунди, които ми се сториха 40 минути или по-скоро 40 години. Всички ме наблюдаваха мълчаливо. По едно време един дядка от задните редици на представлението стана. Беше облечен със светло кафяв балтон, подпираше се с черен чадър и имаше малко останали бели косми по темето. Насочи чадъра си като шпага и намушка умело с върха му едно червено копче на една от дръжките в автобуса. Вратата мигновено подскочи и се отвори пред мен. Лъхна ме свеж вятър. Слезнах бавно. Краката ми едва ме държаха. Колената ми трепереха. Подпрях се с две ръце на автобусната спирка. Целият бях плувнал в пот. Сърцето ми биеше учестено. Синята риза, която майка ми беше изгладила сутринта, беше прилепнала към потното ми тяло като влажна гъсеница към мухлясал, дървен под. Не знаех, дали да се смея или да плача. Дишах известно време, за да дойда на себе си. Изплюх се и надигнах глава. Беше безлюдно. Автобусът беше потеглил. На спирката пред мен в червена рамка беше сложен плакат. На него с големи букви пишеше:
„Добре дошли в Берлин! Добре дошли в столицата на любовта, на свободата и креативността!
„-Мерси много”, отговорих поклащайки с горчива усмивка глава.
„Забравили сте само да напишете: Добре дошли в столицата на апатичните зяпачи!”
В една книга за пътешественици бях прочел, че да опознаеш нов град и менталитета на хората живеещи в него, трябва да използваш градския му транспорт.
Бях за пръв път в Берлин.
Бях пристигнал преди два часа от София и исках да го разгледам.
Качих се на един автобус в посока центъра, купих си билет от шофьорката и потеглих. Някъде, след като минахме Бранденбургската Врата и стигнахме парламента, автобусът спря и аз реших да сляза.
Предната врата се отвори и хора започнаха да се качват. Задната врата остана затворена. При софийските автобуси от градския транспорт вратите на всяка спирка се отваряха и затваряха и човек можеше да слиза и да се качва, от където и както му е удобно. Заради това си помислих, че шофьорката, около 50 годишна, кокалеста дама с къса, руса коса и изцъклени, светлосини очи, просто е забравила да отвори задната врата и възможно най-учтиво се опитах да ѝ обърна внимание на това. Месец преди това бях завършил с отличие софийската немска гимназия, където германци години наред ме учеха да говоря на езика на Гьоте и Шилер. Беше дошло времето да използвам наученото:
„-Würden Sie bitte so freundlich sein, die hintere Tür aufzumachen?”, обърнах се към шофьорката, изваждайки възможно най-учтивия немски, на който бях способен.
Деляха ни около 4-5 метра разстояние, като между нас имаше редица правостоящи. Заради това изрекох думите достатъчно високо, за да бъда сигурен, че ще стигнат до ушите ѝ. Автобусът беше пълен и въпреки това в него беше учудващо тихо. Имах усещането , че пътуващите ме слушаха внимателно. Хора на различна възраст и от различен пол седяха или стояха наоколо и ме наблюдаваха.
„-DRÜCKEN!” , чух да отговоря тя с властен глас. Преведено на български това значеше „Натиснете!“.
„- Значи, нещо вратата е запряла и трябва да ѝ помогна малко, за да се отвори...“, си помислих.
„Това може да се случи и на излъсканите Мерцедес автобуси в столицата на обединена Германия, а не само на бедните им одъртели унгарски Икарус роднини в Софето!”, опитах се да погледна на ситуацията с чувство за хумор и по този начин да не се оставя да бъда обезсърчен. Натиснах здраво вратата. Тя издаде лек , скърцащ звук, но дори не се помръдна, камо ли да се отвори.
Реших да се обърна отново към шофьорката. Беше така пълно, че щях да създам голяма суматоха, ако тръгнех да се добирам да слизам от предната врата. Събрах цялата си смелост:
„- Задната врата не се отваря. Бихте ли била така любезна да я отворите?!”
В гласа си усетих нотка отчаяние и безпомощност. Бях изпаднал в пълна зависимост от волята на тази непозната за мене жена на това непознато за мене място, а на туй отгоре сякаш от цяла вечност бях в центъра на вниманието на пътуващите в автобуса. Майка ми беше казала на тръгване, че от сега нататък аз ще представям България пред немците и че нямам право да допускам грешки.
За моя неприятна изненада думите ми, изречени след толкова много разсъждения и съпроводени от неприятната миризма на студената ми пот, не предизвикаха никаква реакция. Шофьорката беше вторачила безразлично погледа си в стъклото пред себе си, а от останалите пътници никой не проявяваше видимо интерес към моите намерения. Ако наистина исках да сляза на тая спирка, трябваше да действам бързо. В края на краищата бях пристигнал на тоя ден в Берлин, за да следвам фирмено управление с перспективата да заема ръководна длъжност след това. Бях чел в някакво специализирано списание по икономика , че към качествата на един мениджър спадат способност и радост при взимане на решения и воля за тяхното налагане.
Отърсих се от колебанията и страховете си и изрекох с двойно по-висок глас възможно най-авторитетно и този път без излишни любезности:
„- Вратата не се отваря! Отворете я!”
Всички пътуващи, намиращи се между мене и шофьорката обърнаха погледите си към мене. В автобуса беше тихо, ужасно тихо. Стари и млади мъже и жени ме наблюдаваха мълчаливо. Нямах право на никакъв погрешен ход, а може би вече го бях сторил.
“D-R-Ü-Ü-Ü-Ü--C-K-E-N!!!”
Викът дойде изненадващо и разсече пространството като остър меч. Това мязаше на крясък на някакво екзотично животно. На какво ми напомняше? Беше странен звук, нещо между рев на невротично магаре и лаене на озлобено куче. Беше звук, който идваше сякаш не от гърлото, а от дълбините на тялото на това същество и който накара времето да спре. Идваше от дълбините на тази жена. Не, това не беше обикновена жена. В този момент още не знаех, че берлинските жени и мъже принадлежаха според звуците, които издаваха, към специфичен вид биологични екземпляри , който не можеше да бъде категоризиран така лесно.
Всички пътници очакваха с видим интерес реакцията ми.
„-Добре, пич”, казах си тихо с приятелски тон.
„ ..днес е първия ти ден в Берлин. Тук и без това никой не познаваш и никой не те познава. Дошъл си с намерение да започнеш нов живот. Искаш да следваш бизнес и да станеш мениджър. Мениджърите се радват, като трябва да взимат решения и притежават волята за тяхното налагане. И АКО ЕДНА ШИБАНА ВРАТА НА ЕДИН СКАПАН АВТОБУС НЕ МОЖЕШ ДА ОТВОРИШ, МОЖЕШ ДА СИ ВЗЕМЕШ НАПРАВО САМОЛЕТА И ДА СИ ХОДИШ ПРИ МАМА И ТАТИ ОБРАТНО ОТ ТАМ, ОТ КЪДЕТО СИ ДОШЪЛ!!!”
Събрах всичките си сили. Потърсих опора за краката ми отзад, сложих решително ръцете на вратата отпред и започнах с все сили да я бутам и натискам. Вложих в това цялата жизнена енергия, която ми беше останала. Исках да докажа на всички, че мога да се справя сам. Исках да им докажа, че не случайно бях стигнал до Берлин да следвам сам благодарение на собствените си сили.
„- Сега ще видим, кой кого!”, заканих се дори наум. Вратата се затресе. Аз се тресях също, ама нямах никакво намерение да се предавам…Близо половин милион руснаци бяха ранени и към стотица хиляди бяха загинали при превземането на парламента близо до Бранденбургската Врата, а аз само 50 години по-късно на същото място с една автобусна врата нямаше да се справя. Битката ми продължи около 40 секунди. 40 секунди, които ми се сториха 40 минути или по-скоро 40 години. Всички ме наблюдаваха мълчаливо. По едно време един дядка от задните редици на представлението стана. Беше облечен със светло кафяв балтон, подпираше се с черен чадър и имаше малко останали бели косми по темето. Насочи чадъра си като шпага и намушка умело с върха му едно червено копче на една от дръжките в автобуса. Вратата мигновено подскочи и се отвори пред мен. Лъхна ме свеж вятър. Слезнах бавно. Краката ми едва ме държаха. Колената ми трепереха. Подпрях се с две ръце на автобусната спирка. Целият бях плувнал в пот. Сърцето ми биеше учестено. Синята риза, която майка ми беше изгладила сутринта, беше прилепнала към потното ми тяло като влажна гъсеница към мухлясал, дървен под. Не знаех, дали да се смея или да плача. Дишах известно време, за да дойда на себе си. Изплюх се и надигнах глава. Беше безлюдно. Автобусът беше потеглил. На спирката пред мен в червена рамка беше сложен плакат. На него с големи букви пишеше:
„Добре дошли в Берлин! Добре дошли в столицата на любовта, на свободата и креативността!
„-Мерси много”, отговорих поклащайки с горчива усмивка глава.
„Забравили сте само да напишете: Добре дошли в столицата на апатичните зяпачи!”
Kommentare
Kommentar veröffentlichen